28 Май 2022събота17:43 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над страната ще преобладава слънчево време с по-значителни увеличения на облачността преди обяд над източните, а след обяд над планинските райони и там ще се развива купесто-дъждовна облачност, на места ще превали и прегърми. Ще духа слаб до умерен северозападен вятър. Максималните температури ще бъдат между 22° и 27°, по-ниски по Черноморието, в София - около 22°. Днес над страната ще преобладава слънчево време с по-значителни увеличения на облачността преди обяд над източните, а след обяд над планинските райони и там ще се развива купесто-дъждовна облачност, на места ще превали и прегърми. Ще духа слаб до умерен северозападен вятър. Максималните температури ще бъдат между 22° и 27°, по-ниски по Черноморието, в София - около 22°.

Снимка Емилия Костадинова

Неделник

Срещи

Георги Константинов: Безшумната награда за поета е обичта на читателите

Независимостта струва скъпо на човек на перото, смята световноизвестният майстор на словото

/ брой: 243

автор:Альона Нейкова

visibility 15

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е сред поетите, чиито стихотворения, есета и проза вълнуват по особен, приземяващо-вдъхновяващ начин, ненатрапчиво припомняйки, че най-важното е да бъдеш Човек и да запазиш доброто в душата, въпреки често нелекия делник. По негови творби са създадени докосващи сърцата песни, които провокират да ги слушаш отново и отново, откривайки все по-дълбок смисъл във всяка фраза. Безспорният му литературен талант вече над шест десетилетия радва ценителите на силните думи и откровеното слово. А почитателите на творчеството му вярват, че това ще продължи още дълги години.

В навечерието на рождения ден на автора на близо 80 книги с най-голямо удоволствие и искрено уважение публикуваме този текст като скромен жест, с който да припомним за дългогодишното му сътрудничество с ДУМА – още от времето на Стефан Продев.


– Покрай рождената ви дата и наближаващата Коледа, с какво настроение очаквате и посрещате тези дни? До каква степен са празнични те за вас, Поете?

– Обикновено преминавам без силни вълнения през празниците на годината – може би с изключение само на 3 март и 24 май. Но винаги съм очаквал края на годината с повишено чувство за празничност: нали идват вълнуващите цялата Земя Коледа и Нова година, а малко преди тях – и моят рожден ден...

Някога много ходех по планините. Сега бих сравнил края на всяка година като нелесно изкачен връх... А за 20 декември, моя рожден ден, какво да кажа – все ми се струва, че идва много бързо. Пак прибавям още една обиколка около слънцето. И обиколките ми около нашето светило вече стават 79! Приблизително толкова са на брой и книгите, които съм издал – у нас и в чужбина... Така или иначе – хубаво е да се изправиш с празнична чаша в ръката в края на годината. И да огледаш изминатия през годината стръмен път отвисоко...

– Струва ми се, че с годините излъчвате все по-голяма добрина към света, макар че погледът ви не пропуска и кусурите на съвременния делник. Какво ви дава сили и кураж да сте в хармония и със себе си, и с хората около вас?

– Радвам се, че съм ви оставил впечатление на добър и хармоничен човек. Много често преди са ме възприемали като своенравна, прекалено освободена, често пъти – неудобна – личност. Но бързам да кажа: по-добре личност, отколкото безличност...

Мисля, че това неудобство, създавано от моята личност, е произтичало от силно чувство за лична независимост. С този мой характер, съчетан с творческата ми работа, дори съм бил възприеман от някои изтъкнати люде като някаква заплаха... Затова, макар че доверчиво са ме приемали в един или друг обществен кръг, след време с облекчение са ме изхвърляли от него...

Защото съм искал да бъда независим – встрани от общи догми, от котерийни интереси, от цялата блатна обстановка, в която и досега, за жалост, живеем. А независимостта – най-вече личната – струва скъпо на един човек на перото. Особено, ако заедно с лирическите творби, ти пишеш и сатира... А за обществената независимост какво да говорим? Права сте – не пропускам обществените кусури. Как да бъдеш зависим, например, от една криминална персона на върха, имаща и мераци за диктатор? Навярно сте чели някои мои сатирични творби, публикувани в отминалите години... Но нека прибавя – имам очи и за собствените си недостатъци, неведнъж и тях съм признавал в творбите си. Куражът ми да говоря за тях идва, навярно, от чувството ми за собствено достойнство...

– Кога всъщност разбрахте, че поезията е вашият свят, вашата пътеводна звезда? Или приемате стихотворчеството за част от вас самия?

– И друг път съм казвал, че не аз съм избрал Поезията, а всъщност – тя е избрала мен. Твърде рано започнаха да се появяват собствени стихове в юношеската ми памет. На 17 години видях първото си публикувано стихотворение в плевенския окръжен вестник, а след няколко месеца софийското ученическо списание "Родна реч" ми даде своята годишна награда за поезия. Не съм ходил на курсове по творческо писане, нямах ранната подкрепа на известни писатели. Чак в края на службата си в армията (бях старшина-школник) срещнах в едно заведение големия поет Георги Джагаров, който седеше край голяма маса с куп приятели. Той ме позна по снимката ми в "Родна реч" (беше в редколегията на това списание) и ме покани да седна до него с думите: "Да ви запозная с голямата надежда на младата българска поезия!"

После, като студент първи курс в специалност "Българска филология", започнах да срещам немалко съкурсници, които знаеха наизуст някои от стиховете ми... Тогава разбрах, че моите първи творби имат някаква стойност, че не е възможно да се разделя с поезията. 

– Случвало ли се е да ви забранят да пишете? Какво бихте направили, ако някой се опита да ви отнеме поезията?

– Да пиша – не може да ми забрани никой. Не помня да е имало случай и на цялостна забрана за публикация на творбите ми. Понякога, по политически съображения, са премествали дадена от мен творба "в по-долно чекмедже". Но това, че тя в момента не се появява на бял свят, не е болка за умиране. По-важното е да не се откажеш от нея или да не изпълниш настойчивото искане "да я поправиш". Все някога една истинска творба намира време и място, за да се появи на бял свят.

– Как се ражда поезията ви – търсите ли дълго римите или те сами ви намират?

– Да не говорим само за римите. Имам творби и в класически, и в свободен, неримуван, стих. Още при първите си работи чувах да казват, че владея добре класическото стихосложение... Като че ли бях роден с това владеене: рими, ритъм... Но то не ми беше достатъчно, за да изразя всичко, което напира в мен – в дебютната ми стихосбирка "Една усмивка ми е столица" (1968) има и някои творби в свободен стих. А тогава да се пише в свободен стих не беше прието... 

Според мен вдъхновението е внезапен момент на висша интуитивност. Изборът на поетическите средства, за да изразиш мисъл или вълнение, става по интуитивен път. Интуицията избира от широкия кръг възможности: свободен или класически стих, по-игрив или по-забавен ритъм, по-живописно или по-графично изображение... Ще кажа и това: мисля, че вдъхновението идва само при този, който е подготвен за него.

– Автор сте на много книги и вероятно е нелепо да питам за ваша любима стихосбирка – родителите обичат всичките си деца. И все пак?

– Имам издадени към 40 стихосбирки. Автор съм и на близо толкова книги с проза. Сред стихосбирките бих поставил на по-особено място "Неграмотно сърце", "Обичам те дотук", "Миг като вечност", "Колхида" и съвсем новата – "Роднина на дъжда".

От излезлите в чужбина десетина стихосбирки ще откроя двуезичното (на български и гръцки) издание "Дърво и птица". Стиховете са преведени чудесно от българо-кипърската поетеса Василка Хаджипапа.

Сред прозаичните книги – и най-вече сред белетристичните книги за деца – бих откроил хумористичния роман "Туфо, рижия пират", преведен на десетина европейски езика: френски, немски, руски, полски, украински, сръбски и други. Тези дни сключих договор романът да се появи и на словашки.

Много ценя и есеистичната си книга "Поезията като свидетел", посветена на съдбата на българската книга през столетията – от Златния век до наши дни.

– Ценят ли се днес думите, трудът и приносът на българските поети и писатели? Или си спомняте по-добри времена в това отношение?

– Вероятно имате предвид административната, идващата "от държавния връх" оценка... Честно казано – тя винаги слабо ме е интересувала. В подобна оценка по начало има и куп нелитературни съображения. Колкото до "по-добрите времена" – преди промените съществуваше по-голяма грижа към издаването и популяризирането на българската литература, но в определени "отгоре" рамки. Нещо като държавно спонсориране, съчетано със скрит или открит контрол върху излизащите на бял свят творби. В днешно време командват икономическите съображения – издава се предимно това, което носи пари. Като прибавим и политическото безразличие към националната духовност, а така също и противоречивата роля на интернет (заличаване на границата между наистина художествени и самодейни текстове) – днес родната поезия има трудна съдба. Чудесни поетически книги минават почти незабелязано. За поета остава тази безшумна награда: обичта на читателите на българска поезия, чийто брой, за жалост, постепенно намалява... Но, изглежда, тук количеството преминава в качество: остават верни на поезията най-любознателните, най-духовни люде, протягащи ръка към книги със стихове. Благодаря им.

– Удостоен сте с много награди за вашето творчество. Важни ли са отличията за хората на словото днес?

– Вече почти отговорих на този въпрос. Но ще допълня отговора си и в личен план. Имам немалко български отличия, присъдени от мои колеги по перо – литературните награди "Иван Вазов", "Гео Милев", "П.Р. Славейков" и др. 

Носител съм и на отличия в чужбина – грамоти и медали, получени в Румъния, Ватикана, Кипър, Русия и другаде.

Сега ми минава през ума, че не ми се е случвало да бъда удостоен у нас с държавен орден или медал през последния четвърт век. Но вече споменах за преобладаващите нелитературни съображения в тези удостоявания – и ще излезе, че неполучаването на държавно отличие също е награда.

– През годините сте давали много интервюта, отговаряли сте на какви ли не въпроси... Какво обаче смятате за важно, а досега никой не се е сетил да ви попита?

– Може би не са ме питали досега: Имате ли високо мнение за себе си? И ще отговоря: Отнасям се твърде критично към своята собствена личност. 

В творчески план – при всеки симптом на главозамайване (случва се и това), препрочитам стиховете на Франсоа Вийон, сонетите на Шекспир, мъдрите творби на Кавафис и Уитмън, прибавям и нашите Ботев, Дебелянов и Вапцаров. И дребните мераци за величие напълно изчезват.

А в моменти на житейско униние си спомням за моя прадядо по бащина линия, вардарския войвода Аргир Манасиев. Учител по български и френски, диригент на ученическия оркестър в Солунското българско училище, в един исторически момент решава, че е необходим на борбата за освобождение... И преминава през много изпитания.

– Какво не знаят хората за Георги Константинов, а бихте разкрили поне отчасти?

– Не знаят колко още ще го мъчи музата и какво ново той ще сътвори. Аз също не знам!

 


Стихотворения на Георги Константинов са превеждани и включвани в множество чуждестранни антологии

БЯЛ МРАК

Безсъние... Ето – съглеждам сега
луна на небето,
луна на снега...

Видение бяло, неземно почти.
Съзират го само
безсънни очи.

Бял мрак зад стъклото покрива града,
доброто и злото,
страстта и скръбта...

И в нощ като тази се чувствам съвсем,
спасен от омрази,
от завист спасен...

Бял мрак ме обвива – безшумен и лек...
Тук май съм единствен
неземен човек.


ДЪРВО И ПТИЦА

Две трептящи крила
върху тънкия връх на дървото.
Птицата сякаш лети,
а всъщност е кацнала там.
Несигурно място за отдих,
люлеещ се пристан,
но птицата чувства опора
в случайния танц.
Усеща под своите нокти
листата,
стеблото,
неспирния сок на земята,
дълбокия пулс на света...
Вълшебен миг,
когато птицата има корен,
а дървото – крила.





– Стихотворенията ви са превеждани на различни езици. На кой от тях най-много ви харесва как звучи Вашата поезия?

– Дано не прозвучи нескромно – моите стихотворения са превеждани и включвани в множество чуждестранни антологии: във всички балкански страни, в много държави на източна и западна Европа, в Америка, Иран, Южна Корея и други. Само в последните две години имам електронни съобщения за мои поетически цикли, намерили място в много издания, излизащи в САЩ (списанията "Емпти мирър", "Торни Локуст" и др.), Китай, Франция, Гърция, Румъния, даже Непал и Косово. Бих могъл да се похваля: аз съм навярно единственият български поет засега, публикувал стихове в списание, излизащо в Катманду...

Както споменах, в Гърция излезе от печат моята стихосбирка "Дърво и птица", съдържаща около 50 стихотворения на гръцки и български. Заглавие на стихосбирката дава едноименното ми стихотворение "Дърво и птица", твърде известно у нас, а вече и по света.

Тези дни парижкото издателство "Карактерс" издаде антология на най-превежданите в света съвременни стихотворения. Между тях е и моето "Дърво и птица", превеждано и включвано в повече от 35 чуждестранни издания. 

Бих посочил като особено сполучливо преведени две мои стихотворения, появили се на английски: "Благодаря ти, че ме мразиш искрено..." и – разбира се – "Дърво и птица". Еднакво добре са ги превеждали американският поет Били Волак, както и нашите преводачи Спас Николов и Валентин Кръстев...

– Как бихте обяснили на едно 5-годишно дете какво работи поетът?

– Не бих му обяснявал създаването на поезия като тайнствена ръкописна или компютърна работа. Бих му показал потретите на Ран Босилек или Асен Разцветников, да речем, и бих му прочел подбрани детски стихотворения от тези "добри чичковци". Ние имаме чудесна поезия за деца – особено в близкото отминало време.

– Младото и по-възрастното поколение, почти на шега, но и с доза сериозност, се разделят на такива, които почитат Дядо Коледа, а другите са от отбора на Дядо Мраз. Пред вас имало ли е подобна дилема?

– Отнасям се с добро чувство и към двамината. Особено защото са по-стари и по-известни на света от мен...

ЕСЕННИ КОСОВЕ

Виждам – още го има селцето.
Но прилича на старчески дом.
Там, на склона старица се взира
към бръмчащия път мълчешком.

Белокоси мъже пият бира
покрай лавката. Всеки мълчи.
Срещу тях опустялото школо
ги гледа със празни очи...

Не работи здравпунктът. Изглежда,
че тук се лекуват сами.
Тихи къщи. Над няколко само
упорито коминът дими.

Засега още диша селцето,
но живее в самотна мъгла.
Даже попът от старата черква
обикаля съседни села. 

Да се види със повече люде -
често гроб да опее поне...
Може там да се случи и сватба.
Много рядко – дори кръщене...

Тука спряло е времето. Само
над близката стръмна гора
шумно гонят се есенни косове -
като спомен 
за детска игра...

 
 


 

 


 

 

 

 

А правата на стотици хиляди българи?

автор:Борис Цветков

visibility 403

/ брой: 101

Лицемери

автор:Страхил Ангелов

visibility 379

/ брой: 101

Истински народен човек

автор:Продрум Димов

visibility 286

/ брой: 101

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ