Изчезващата цивилизация на поборниците

"За отечеството не е направено достатъчно, ако не е направено всичко."

Максимилиан Мари Изидор Робеспиер (1758-1794), деец на Френската буржоазна революция, един от водачите на якобинците

В Речник на българския език, издание на Българската академия на науките, 2004 г., т. 12, за термина "поборник" са дадени следните значения:

1. (с предлога "за") - борец за свобода или за постигане на някаква друга общественозначима цел;

2. участник в освободителните борби на българския народ през турското робство;

3. (обикновено с предлога "на") - защитник, поддръжник на някаква идея, клауза, учение, радетел;

4. боец, воин;

5. борец (остаряла употреба).

"Поборница" означава "жена поборник". Като Райна Княгиня, Сирма войвода, Румяна войвода, Христина Хранова - куриерката на Васил Левски, опълченка, първата дипломирана акушерка в България и основателка на водното спасяване у нас. И не само те. 

Защо ли думата "поборник" в мъжки и женски род изчезна от публичното пространство; какво остава за употребата на нейното множествено число?

За да бъде човек поборник, е необходимо да се приобщи към някаква идея, независимо дали той й е създателят или тя е рожба на друг ум. Идеята по естествен начин, в съприкосновението си с многообразието на живота, се разраства до система от убеждения, когато се отнася до общественото устройство.

Немският поет Хайнрих Хайне (1797-1856) пише: "Хората едно време са имали убеждения, а ние, съвременните хора, имаме мнение. Само че трябва нещо повече от мнения, за да се построи готическа катедрала".

Това, което Хайнрих Хайне влага като смисъл в цитата, е, че убежденията водят до реални действия, които, от своя страна, дават плодове. Често тези плодове са обагрени с кръвта на техните поборници. Както например Освобождението на България от турското владичество е въздигнато върху костите на хилядите знайни и незнайни българи и българки, отдали живота си за свободата на нашето Отечество. Поборниците за неговото Освобождение.

Има поборници за 

благоденствието на страната ни

които заради тази своя кауза наистина не са се срещнали преждевременно със смъртта, но затова пък са отдали целия си съзнателен живот на нея.

Ето вкратце биографиите на неколцина от тези поборници за благоденствието на България.

Димитър Панайотов Греков (1847-1901), юрист, общественик и политик, действителен член на Българското книжовно дружество (БКД). Роден в Болград, Бесарабия. Следва право в Париж и Екс ан Прованс, Франция (1868-1874). Доктор на университета в Екс ан Прованс (1876). Дописен член на БКД (1881), редовен член на БКД (1884). Министър на правосъдието е съвсем наскоро след Освобождението на България от турското господство (1879-1880, 1882-1883), министър на външните работи (1891-1894, 1899), министър-председател (1899). Той е един от участниците в изработването на проекта на Търновската конституция.

Друг представител на онази родолюбива епоха, когато на българите е бил чужд сегашният мотив за емиграция - сдобиването с по-висок жизнен стандарт, е Петър Ненчев Абрашев (1866-1930), юрист, дописен член на БКД. Роден е в Котел. Следва правни науки в Одеса (1887-1890), завършва в Женева (1891). Титуляр е на катедрата за гражданско съдопроизводство в Юридическия факултет на Университета (1925-1930), т.е. до самата си кончина. Министър на търговията и земеделието (1902-1903). Министър на правосъдието (1911-1913).

Друг изявен български патриот с голям интелектуален потенциал, който предпочита служенето на своето Отечество пред преследването на индивидуална личностна изява в чужбина, е Станчо Илиев Белковски (1891-1962), архитект, член-кореспондент на Българската академия на науките. Роден е в София. Завършва Висшето техническо училище в Шарлотенбург - Берлин (1920). Извънреден професор (1943-1945) и ректор на Висшето техническо училище в София (1944-1945), редовен професор, ръководител на катедрата "Наука на сградите и инвестиране" към Държавната политехника (по-късно Инженерно-строителен институт) - (1945-1969). Декан е на Архитектурния факултет на ИСИ (1958-1961).

Станчо Белковски е автор на проектите на хотел и концертна зала "България" (1934-1937), на кинотеатър и апартаментен хотел "Балкан" (днес Народен театър за младежта) - (1935-1937), на Телефонната централа в София (заедно с арх. Иван Данчов) (1942-1947) и др.

Още един от тези българи предпочели като свое 

жизнено кредо 

обърнатата по смисъл латинска сентенция "Ubi bene, ibi patria" ("Където е добре, там е отечеството"), тоест възприели като пътеводна мисълта "Където е отечеството, там е добре", е Иван Киров Урумов (1856-1937), ботаник, действителен член на БАН. Роден е в Ловеч. Завършва класическа гимназия в Писек, Чехия (1877). Следва естествени науки във Виена и завършва в Хайделберг (1885). Специализира в Страсбург (1885). Действителен член на Българското книжовно дружество (1904). Председател на Природо-математическия клон на БАН (1924-1925). Основател е на Българското ботаническо дружество и негов почетен член (1927).

Иван Урумов е истински народен просветител. Учителства в Ловеч, Габрово, Русе и Търново. Окръжен училищен инспектор е в Ловеч, Плевен и Търново. Директор на IV прогимназия и на I Девическа гимназия в София.

Питам се колцина от получилите днес такова солидно образование в чужбина биха се упътили към провинцията, с мизерните учителски заплати у нас, в сравнение, например, с Люксембург, където учителите започват с годишна заплата 170 000 лева, или с Германия, където съответното заплащане е 110 000 лева?

Драстичната историческа промяна 

в поведенческия стереотип на множеството млади наши сънародници от пламтящо родолюбие и себеотдаване на служба на Отечеството до индивидуалистичен егоистичен консумативизъм е резултат от агресивното навлизане на неолибералната доктрина в нашето общество в годините на т.нар. преход след 10 ноември 1989 г.

Важен компонент при функционирането на неолиберализма е психологическата мотивация на членовете на обществото. Като доктрина за неконтролираните пазари тя провъзгласява като най-добър път към просперитета преследването от индивидите на личните интереси, пазарът е единственият начин за изразяване на личния интерес. Държавата трябва да бъде малка като властови потенциал (с изключение на нейните формирования срещу размирици и тайните служби; също и армията, в условията на изнасяне към частния сектор на много от нейните функции).

Неолиберализмът провъзгласява, че финансовата спекулация е нещо добро; неравенството също е нещо добро, понеже мотивира индивидите към безмилостна конкуренция; да има  

банди от безскрупулни индивиди

конкуриращи се една с друга, е естествено състояние на човечеството.

Не само икономическите кризи подриват устоите на неолибералния модел, въпреки неговото главно послание, че той няма алтернатива; че всички пътища встрани от капитализма завършват с катастрофа, каквато сполетя социалистическите държави в Централна и Източна Европа; и че бунтът срещу капитализма е бунт срещу естествения и вечен ред.

Една промяна в поведенческия стереотип от агресивен индивидуализъм към активен колективизъм също би могла да отхвърли неолиберализма. Пътят към това е установяването на републиканско съдържание на държавното управление: плебисцити (задължителни за изпълнение решения на гласоподавателите); мажоритарни избори на национално и местно ниво; право за отзоваване на лица, на които посредством избори са делегирани властови пълномощия преди изтичането на техните мандати, и прочие процедури, почиващи на принципа на "Res publica est res populi" ("Държавните дела са дело на народа"), провъзгласен още в древния Рим.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България