Малък реквием за българската духовност

И Тодор Велчев не издържа на високото напрежение, с което е зареден безумният ни живот; на нищетата и просията; на лицемерието и хищния меркантилен нагон; на парадиращата простотия и нагъл цинизъм, които избликват отвсякъде в болното ни общество. Тато си тегли куршума, за да не гледа повече тази срамна агония; да не понася мерзкото унижение на жалкото съществувание, за да запази достойнството си на писател и човек. Не вярвам неговата смърт да бъде последвана от нечие съчувствие или разкаяние, а още по-малко - угризения на съвестта от страна на днешните властимащи. Не вярвам, тъй като подобни чувства в тях отдавна са ампутирани. Както са оперирани откъм каквото и да е чувство на духовност.
Ако не беше така, родните ни управници щяха ли да "реформират" българската култура и образование по такъв бакалски начин? - Да закриват театри и културни институти; да "режат" висши учебни заведения; да изхвърлят на улицата стотици артисти, музиканти и преподаватели; да анатемосват "синодални" професори, да загробват българската наука... Повече от скандално е и високомерното мълчание, с което властимащите се отнасят към гласа на творците за политиката на геноцид, която правителството на ГЕРБ води спрямо българската култура и изкуство. Декларацията на 10 от най-авторитетните творчески съюза, например, е посрещната с пълно неведение от управниците.
А пък и какво ли може да се очаква от министър-председател, който разговаря с нашите сънародници в чужбина на диалект и с домашно възпитание на недодялан софийски тарикат? На какво ли могат да разчитат българските интелектуалци от човек, който более много повече за "нищетата" на родните футболни звезди в чужбина, отколкото за българската духовност?...