Медиите под контрол
/ брой: 222
В събота популярният журналист от Българското национално радио Петър Волгин заяви в своето предаване "Деконструкция", че опити за политически натиск над българските медии винаги е имало, но такава преса, каквато днешните управляващи са наложили над журналистите, през последните последните 22 години не се помни. Тази позиция на г-н Волгин, както и смелостта му да я изкаже в национален ефир, са достойни за адмирации. Новина обаче тук няма. Той просто каза на глас това, което от три години всички интелигентни хора в България знаят. И виждат. Сега вече го знае и еврокомисарят Нели Круз, която миналата седмица също опозна медийната трагедия в нашата страна като една човешка длан.
А горчивата истина е, че родните медии работят не под една, а под много преси.
Първата е политическата преса на управляващите. Техният Вожд и Учител е изцяло медиен продукт и без сервилни медии този медиен продукт просто ще се спихне, ще се изпари. Затова първата задача на новата народна власт бе да овладее голямата, решаващата част от медиите, да ги постави под контрол. Около средата на мандата тази цел бе постигната. Собствеността в медиите бе окрупнена и на медийните корпорации, с различни техники и трикове, бе сложена здрава юзда. Така в момента наблюдаваме карикатурната картина ята репортери и главно репортерки да търчат след премиера-слънце по градове, села и паланки и да "отразяват" в повечето случаи несъществуващи новини. Къде в Европа се режат ленти за всяка новопостроена детелина, за всеки бордюр и осова линия? И от всичко това да се правят възторжени телевизионни репортажи и вестникарски опуси... Желязната преса обаче заставя журналистите от водещи медии да си носят хомота, напълно съзнавайки, че са станали за смях. И срам.
Втората, не по-малка преса върху нашите медии, идва от пазара. В капиталистическата икономика медиите, като всичко друго, са пазарна стока. Вестниците зависят от свиващия се рекламен пазар, от повишаващите се цени на суровини и печатарски услуги, от спадащата покупателна способност на хората, особено на четящите, която в комбинация с повишаващите се цени на изданията ги прави непродаваеми. Електронните медии също работят при огромни загуби.
Хартиените издания страдат и от гнета на разпространителските фирми, от които зависят почти изцяло. А у нас, както всичко останало, и разпространението на вестниците е монополизирано. Ако си удобен на когото трябва, те разпространяват до будките. Ако не, загиваш. Както ти е удобно. Имаш пълната свобода на демократичен избор.
Вестниците са на път да изгубят и битката с интернет. На хората хем им е по-евтино да четат новини и коментари в мрежата, хем ги четат в деня на излизането им, а не чак на другия ден на вестникарската будка. Неравна е и битката с телевизиите - по горепосочените причини.
Нож в гърба на сериозната преса забиват и жълтите издания. Те работят без каквито и да да е правила, субсидират се незнайно откъде. Но фактът, че се скъсват да хвалят управляващите, е многозначителен. Близо милионните им седмични тиражи крепнат в процъфтяваща хранителна среда на чалга култура, която се подкрепя, както видяхме преди няколко седмици и от най-високо място - от самото културно министерство. Пълната незаинтересованост на държавата към образованието и културата като цяло допълват трагичната картинка.
Разбира се, няма нищо вечно. В крайна сметка телевизорът за управника е това, което е щикът за войника. Войникът може да се облегне на щика си, но не може да седне на него. Управникът може много да разчита на телевизора, но той не може да разреши същностните проблеми на управлението. Защото, така или иначе, в един момент се стига до сблъсък на телевизора с хладилника. И обикновено побеждава хладилникът. Гладът замъглява пропагандната картинка, излъчвана от екрана, и се случват изненадващи неща. За управниците, за техните пиари и социолози.