Наводненията не са проблем на системата, а самата система

Простете емоцията ми! Съболезнования на близките на загиналите в поредното смъртоносно наводнение по Черноморието! Аспарухово, Царево, "Елените"... Вероятно пропускам много. Ще бъда краен в това свое изявление.
Всички говорим за корупция, за престъпления по служба, за немарливост. И сигурно сме прави. Но говорим за грешки в системата, за нарушения спрямо системата, за отклонения от системата. А боя се, че новината е по-лоша. 

Това е самата система 

това е самата нейна същност. Не само девиация, не само престъпления. А самата структура. Системата, основана на растежа, на индивидуализма, на печалбата. Без корекции, без баланси. 
Това поискахме ние като общество преди десетилетия! И си го поддържаме неусетно, пилеейки енергията си за промяна в глупави козметики. 
Няма на кого да се сърдим!  
Не обсъждам дали капитализмът е добър или лош - май нищо по-добро не е измислено, знаете - обсъждам защо ние наивно се вкопчихме в най-крайния му вариант. С пазарен фундаментализъм, с тотална дерегулация. Съчетани с извеждането на всякакви колективни ценности и контрасили от културно естество. Което всъщност доведе до антипазарни монополизации и до тотална атомизация на обществото ни. С едничка ценност: алчност. 
Като гражданин ще се боря винаги за правилата и правото. Дори да знам, че са обречени да са само на хартия. Като изследовател ще ви кажа: уви, предпоставките са структурни, тази система, уви, такива резултати ще произвежда. Уви, правилата ще са хартия. 
И толкоз. Както казва един добър приятел, цитирайки един добър творец. 
В едно бездруго индивидуалистично общество, като нашето, настояваме за още и още индивидуализъм. Учат днес децата, че 

всички ще са предприемачи 

а не толкова на солидарност. Учат ги как да са себе си, а не толкова как да са народ; народ и Родина са отживелица явно. Учат ги да са успешни, а не толкова да са добри. 
Няма лошо, мислят си, че ги учат на свобода. Ала свободата винаги е усилие срещу течението. А не комфортът по него. Течението ни вози, докато не ни прати в калната си смърт. Леснотата не е свобода. В луксозни морски комплекси дори умираме под наносите на неподозирани дерета.
Това наивно поискахме още преди три десетилетия. Защото много искахме банани и корекомски яйца.  
Грубият материализъм беше обявен за край на историята. Отказахме се от националната идея, от социалната, от Бога (да, и аз съм безбожник). 
Какво очакваме!?   
Консуматорството беше нашата мечта. Мечтата да ни е хубаво - не сме виновни - очаквано е да мечтаем това. Не е и наше национално, общо е. Но като нация можехме да помислим за своите специфики и нужди. И да си дадем сметка, че точно ние, дето две тераси еднакви не можем да си направим в блока, няма да понесем добре крайния капиталистически материален размах. И ще трябва да му мислим корекции. Разбира се, наивни бяха и онези, дето въобще повярваха, че можем да живеем в блок, но това е друга тема - друг път ще се заяждам със соца, сега е време да се заяждам с капитализма.  
Да не говорим, че, както при всичко на този свят: 

онова, за което мечтаеш, накрая те убива 

Красива, тъжна и неумолима диалектика.
Да, сега ще намерят тонове нарушения. Ще го отнесе някоя леля. Някой подписал - недоподписал нещо. Друг надстроил, подстроил или пристроил. Четвърти, пети и шести - престроили. Но едва ли ще се стигне до общите устройствени планове, които са истинската драма. Едва ли ще тръгнем да събаряме. Чичовци с вратовръзки сега ще гледат строго и мрачно, ще се пишат патетични статуси из мрежите - досущ като моя тука. Ще се съберат депутатите и ще увеличат за енти път някакви наказания. И накрая някоя кокошка ще го получи и ще ни я показват как виси по затворите... Ще разнасят снимките на разни дебели предприемачи. Все едно те са луди, че са яли зелника. Зелника на неумолимото консуматорско търсене. Което иначе презира своите богати. Просто защото не е като тях.
Спирам, спирам. 

Извинения за патетиката

Минавали сме през "Елените", когато бях дете. Когато те бяха редици малки къщички. Минавал съм после - пеш по брега откъм нос Емине, пеш към Емона през гората, с кола по пътя, как ли не - когато това дере стана мравуняк. С годините Равда, Несебър, "Слънчев бряг", санаториума, Св. Влас и "Елените" се сляха. Защото: частната собственост...свободната инициатива... и всичко останало. 
На ви сега седесе - както вика един друг добър мой приятел, припомняйки наивната ни радост в началото на деветдесетте. 
Неизбежна беше тази наивност, не споря. 
Но защо и сега продължава?  
Тридесет години по-късно, например, шепа, хм, пак наивници се борим да не се застроява самото поречие на една река в родния ни град. Десет години ни трябваха, за да обърнем хода на институциите и бизнеса. Добре че и там се срещат свестни хора. А срещу нас: пак частната собственост... свободната инициатива... и всичко останало... 
Уж се попреборихме. 
Но, нали знаете, в тия работи давенето е в края на дерето.  
Бесен съм, хора, и пиша на коляно, не се сърдете на тая мътна струя текст. И имам още по-лоша новина: май това е от нас като общност. От нищо не следва, че 

заслужаваме нещо по-добро 

Вчера в пороя пътувах четири часа с влак за хиляден път и слушах цялата самоомраза, която ние, българите, имаме към себе си като общност. Ние се мразим, да. Това е автоимунно заболяване. Знам причините му, но са дълги дори и за такъв разпилян пост; друг път ще ги обсъдим (ако има друг път). Или вероятно обществата са като хората - имат възраст, в която почват да се свършват. 
Остава да се извадим сами. 
Но как се изваждаш сам от калната тиня!?
Аз ще продължавам да опитвам. 
Смисълът е в усилието. 
Просто напомням защо усилията ни не ни правят по-щастливи като общност. 
Защото за да сме общност, първо трябва да сме общност.