Непокорен съм, но винаги в БСП

Вчера в Кюстендил е била учредена общинска структура на “Непокорна България”. Това е дало повод на хора, които ме ценят, да попитат публично защо и аз не съм бил сред поканените. Обещах да напиша днес в профила си какво мисля по въпроса. Мнението ти го знаем, отбеляза един от коментиращите, сигурно ще припомниш нещо за някогашната БСП, а ние те чакаме да се разграничиш радикално от днешната.
Ако имаме очи за истината, не може да не признаем, че усилията нещо да се промени, вървят все в неправилна посока. Вече 36 години сме свидетели, а някои и участници, в непрекъснатото проектопредлагане, последвано неизменно от проектопропадане. Нито едно откъснато от плътта на БСП крило, течение, фракция, платформа или гражданска инициатива не постигна траен успех. 
Всеки си мисли, че е нещо повече от предишните 10-15 инициатори на политически проекти в лявото пространство. Че на него ще се падне честта да се добере не до мимолетен, а поне до няколкомандатен ефект с начинанието си. Единственият “успех” на поредния проект обаче е, че се свива не само представителството на БСП в парламента, но и се смалява сумарният изборен процент на левите формации. Стигна се дотам, вече да е без значение дали БСП ще се яви с отделна листа, или заедно с други леви партии - резултатът все е нисък. 
В такъв случай най-нормалното действие е напусналите да се върнат в партията майка и след изпитателен срок, в който да се види дали пак няма да се втурнат нанякъде, да получат отново правото да бъдат предлагани в листите. Те обаче не приемат този оздравителен и обединителен процес. 
Други бивши социалисти пък дори и обща листа не щат. Вкопчили са се в един-два фрагмента от лявата политика, които не били застъпени добре в коалиционните послания, стоят си при нюансите и не помръдват от дъното на изборните резултати. И сочат назидателно с пръст онези, които не одобряваме много от действията на БСП, но продължаваме да сме нейни членове. Упрекват ни, че като гласуваме за своята партия, придаваме незаслужена легитимност на сегашното ръководство. Сигурно е така донякъде, но в много по-голяма степен това правят бегълците. Нека си представим каква щеше да е картината в БСП, ако не я бяха напуснали личности, способни да отстояват позициите си, като Александър Томов, Жан Виденов, Юрий Борисов, Татяна Дончева, Михаил Миков, да не ги изброявам всичките, много са. Щеше ли ръководството да пресича червените линии, както колите на НСО преминават на червен светофар? И щеше ли въобще това да е ръководството?
В живота няма “ако”. Не можем да върнем миналото, важното обаче е да извлечем поуки от грешките, за да не ги повтаряме до втръсване. Нинова обаче предлага още от същото. Само преди три години тя излезе с обръщение към напусналите БСП да се върнат в партията. Сега и тя изгражда структури на нова формация, с което се нарежда до всички онези, които сринаха БСП и разкъсаха лявото пространство. Разликата между “проектантите” е само в мащаба на нанесените щети. Подкрепял съм Нинова в част от действията й като лидер на БСП, тя имаше и някои успешни ходове, бидейки в управлението на страната. Сега обаче категорично не приемам новия й проект. И не защото и той, както всички предишни, няма да бъде успешен. А тъй като това е до болка познатият път към съсипване не на една или друга партия, а на цялото ляво.
Неведнъж съм доказвал, че съм непокорен. Достатъчно е да спомена дори само факта, че през 1982 г., когато днешните трубадури на политкоректността тогава внимаваха да не изпуснат някоя критична дума за социализма, аз отказах да премина на работа в БКП. Платих си цената, бях уволнен за назидание, но не напуснах партията. Защото за мен тя е идеята, а не някой самозабравил се ръководител. Тя е знамето, а не този или онзи портрет. Оставам в нея и до днес, въпреки избираемите места, които ми предлагаха други партии, след като станах ненужен на нашите ръководства. Да напусна, е все едно сам да се откажа от пътя, който съм извървял в политиката и въобще в живота. А той ми е ценен, защото, както вече отбелязах, в немалка степен е белязан тъкмо от непокорството. Да си го задраскам сам, означава да започна да се самопрезирам, а в такъв случай би било невъзможно някога да възстановя себеуважението си. Оттук не следва, че одобрявам лошите методи на работа в партията и онези гласувания на парламентарната група, които са в разрез с очакванията на избирателите и с отстоявани през целия преход позиции по съществени въпроси. Борбата с разочароващите действия обаче няма как да бъде успешна, ако се води отвън. Напротив, тъкмо с напускането на способните да се противопоставят на неудачните решения ръководството ще може да работи без вътрешна съпротива и с още по-голяма скорост ще пресича червените линии. Ето защо оставам непокорен, но не в новата партия на Нинова, а вътре в БСП, където това качество има смисъл.