Нужен ни е национален капитал

Ако има смутени от проповядвания в обществото през последните години национализъм, искам да ги успокоя, че национализмът не служи единствено за да предизвиква ръкохватни битки по улици, площади, църкви и джамии. Ясно формулираната национална идея е процес, свързан с мотивиране на група хора за постигане на обща цел. Днешната криза на управлението и държавността в България са естествен резултат от десетилетия на подмяна на националната идея с идеи на наднационални структури като СИВ, Варшавски договор, НАТО, Европейски съюз, Пакт за стабилност, Шенген и пр. Като се има предвид

склонността към корупция на политическата класа

 по света, неизбежно се стига до размиване на националното управление в интерес на местни или глобализирани корпорации и превръщането на корупцията в смисъл и мотив на политиката.
Не е трудно дори за неособено информиран човек в съвременния свят да констатира, че заигравайки се със споменатите по-горе наднационални структури и корпоративни интереси, свързани с военнопромишления комплекс, банки, фармацевтични, енергийни, транспортни,  телекомуникационни и др. компании, партиите, парламентите, правителствата, президентите, не обслужват приоритетно интересите на тези, които са ги избрали. Това превръща политиката в корпоративен придатък, а обществото и индивидите, от които то е съставено - в корпоративни играчки. За националните правителства е отредена мисията да колекционират недоволството на масите и да играят ролята на бушони.
По тази причина днес политиката изпълнява предимно... неполитически задачи, защото класите и партиите са заместени от корпорациите и техните лобита. Демократичните институции и структури в класическия (древногръцки) смисъл на думата отдавна са се трансформирали. А понятия като политика, партия, държавни и общински структури и пр. се употребяват с ясното съзнание за тяхната погрешност, поради липса на адекватна терминология, и в тях се влага корпоративен нюанс. Българските политици (а и не само те) са изправени пред необходимостта да възстановят държавността в условия на тотална неопределеност. Те просто трябва да се ориентират и да знаят

коя е играта, в която участват

и кой каква роля изпълнява в нея.
В същото време пословичното търпение на българина е на изчерпване и това все по-осезаемо ще проличава с наближаването на изборите. Населението, народът, трудещите се, електоратът (всеки да избере термина, който му пасва) очаква някой да го защитава, дори когато не си дава ясна сметка кой и от какво. Логичният начин бързо да се изпълнят тези очаквания е чрез възстановяване на държавността. Демократичните институции и структури у нас трябва да се отърсят от наложилото се обществено мнение у нас и по света, че българите и държавата ни като цяло са безвъзвратно затънали и задължително да се опитат

да започнат да променят нещата

За да не се получават недоразумения и да имат смисъл усилията обаче, трябва да се вземат предвид няколко съществени обстоятелства:
1. Българските политици при срещи със свои колеги по света трябва да съзнават, че разговарят с представители на корпоративни интереси и всички уверения за представителна демокрация не са нищо повече от професионален жаргон.
2. Излизането от професионалния жаргон е недопустимо, тъй като става дума за грижливо пазени тайни. Затова владеенето на пълния набор от теми и фразеология в областта на демокрацията е за предпочитане пред умението да се водят светски разговори за времето.
3. Политикът няма да впечатли колегите си с рейтинг, изборни резултати, идеи, популярност, ако не успее да назове внушителна цифра на капиталите, които представлява или които стоят зад него.
4. Поставянето на въпроси за получаване на комисиони от политици е твърде неуместно и остаряло, защото в съвременното общество вече се говори за заплати и бонуси.
5. Преди да е напълно ясно чии корпоративни интереси представлява партньорът, поставянето на теми като конкурентоспособност, сътрудничество, съвместни усилия и др. е крайно рисковано.
Предвид положението и имиджа на нашите политици шансовете някой на международната сцена да ги приеме насериозно клонят към нула. Дори те да се представят като подкрепени от националния капитал, възможностите не се увеличават много, защото, ако изключим неколцина напълно дискредитирани родни олигарси, национален капитал почти няма. Единствената смислена задача днес пред държавата и политическите й структури е да се отгледа представителен национален капитал.
Отличителният белег на капитала спрямо активите и парите е обстоятелството, че той "е в състояние сам да се грижи за себе си", защото представлява жив организъм съставен от:
1. Активи
2. Пари
3. Структури
4.     Организация
5.     Мотиви
Именно последните три придават истинската му същност. Да, ние имаме и активи, и пари, но олигархичният генезис на структурите, организациите и мотивите на българските корпорации е белязан със съществени пороци, които не им позволяват да придобият характеристики на истински капитал, който "сам да се грижи за себе си", да "изхвърля некадърния мениджмънт като чуждо тяло", да проявява "апетит към нарастване".
Това е абсолютно естествено, като се има предвид естественият стремеж на номиналните собственици - олигарси, да придобият известна независимост от създателите си. Те развиват своите корпорации така, че да са зависими от тяхната личност и по същество

само имитират корпоративни структури и организации

а всъщност се управляват като еднолични търговци, които умират заедно със своя номинален собственик.
След възникването на Пакта за стабилност се появиха много идеи, гравитиращи около идеята за добро корпоративно управление и вече може да се говори за цялостна теория, описваща принципите, механизмите и практиките за добро корпоративно управление. Стотици държави приеха свои национални кодекси за добро корпоративно управление, дори се заговори за нов отрасъл на правото в тази област. Естествено България е една от последните европейски страни, приела свой национален кодекс и това се обяснява с нежеланието на олигарсите да направят контролираните от тях пари и активи независими от тяхната собствена личност.
Темата за корпоративното управление обаче е много обширна и е невъзможно задълбочено да се обхване само в една статия. Защото тя включва сложно преплетени социални, икономически, публични, демографски, етнически, правни, медийни, психологически и много други взаимодействия между корпорациите и индивидите.