Оптимистичен реквием

Поетът е по-висок от смисъла на делничните сиви дни, които като пясък от мрежата на звездното небе изтичат.

След толкова години по небесните мостове той се завръща в кафене "Цар Освободител" при събратята си по перо. И покълнаха пак звездите в чернозема на небето. Една от тях най-силно заблестя. Потъна в нея душата на Поета, откъсната от гръдната му клетка в подземието на най-свирепата софийска казарма - 15 май 1925 г.

И нощта сякаш осиротя от гневните глаголи на Гео Милев, преди да го хвърлят в ямата край Илиянци. Кабелът, пристегнал гърлото му, е неговата последна вратовръзка.

В улиците на София и страната дългите шинели на екзекуторите обличат зловещите им сенки. Голгота е България! Дори оцетът свърши за гъбата Исусова. В димящите дни и нощи зловещата паст на омразата трудно се засища. Прочута е със своята алчност!

Поетът на огнената поема "Септември" застана в упор срещу мракобесието. И пламъкът на неговото списание със слава и обич възкреси убитите.

Взривеният фенер - както Гео оприличава главата си в местността Студената скала край Дойран, сякаш освети Епохата. И с едното си око видя печалната истина за нея по-добре от лъжовните мастилени пасквили на платените и купени драскачи в колоните на вестниците.

Кърви падналата нощ в България. Умри! - крещят убийците. Мостовете на Септември изгоряха! Ще изчистим с огън и желязо стремежа ви към светлината!

А Праведниците за народа са прогледналите мъже, превърнали се в носачи на бъдеще.

Домовете, реките, ямите, нивята, угарите парещи простенваха - пренатоварени от смърт и болка!

А платените трубадури продължаваха да пеят бодро и женствено. Прославяха ботушите, които за тях бяха последното спасение за Държавата.

Отговориха им строшените и обругани иконостаси на великата вяра в Човека.

Писателят Антон Страшимиров в двубоя между словото и властта извика: "Стига жертви! Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията!..."

Сред имената, изписани върху окървавения стълб, под №8 е името на гениалния Гео Милев (вестник "Ведрина", бр. 25, 1926 година).

Днес, 95 години от 15 май 1025 г., когато безследно изчезват Гео Милев и събратята му по прозрения и възгледи Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст, Георги Шейтанов и още 30 имена от огнения манифест на Страшимиров, не са ли жертва на невиждано в Отечеството ни българско дивашко кръвожадие!

Не можем да не видим Поета, ако сме чисти в помислите си, да стои, облечен в балтона си от вятър, на ъгъла, където се пресичат историческите улици на Истината и на Лъжата. Там той пие самота под широкополата си шапка и дразни съвременните чудовища с подвига си на Поет и хуманист. Ах, как ги дразни, че те са готови, ако им заповядат, да затегнат трижди примката върху гърлото му.

Но разумът на истината все така ще тръби и буди човеците: Гео Милев е висока мярка за морал, нравственост, саможертва и чистота!

Защото, както казва той в защитната си реч пред съда на 14 май 1925 г. (ден преди да бъде откаран в полицията за малка справка и да се изгубят следите му в софийската нощ): "Аз съм поет с идеал за добро, мир и правда. Дано тази правда блесне и тук... Изкуството цъфти само на почвата на свободата..."

Но Законът за защита на държавата действа зловещо и безпогрешно - убива безсмъртните! Оптимистичният реквием за Гео Милев е част от болката и вярата, че великите борци за победата на Свободата са непомръкващи образи в железните, най-светли български икони, пред които много често се изповядваме и в дни на тревога, и в дни на победа.

Часовете на Поета! В Родината ни отвсякъде се приближават. Гео Милев е това!... Искрящото прозрение от прочетените книги ще стигне до кладите, за да обагри узрелите лица на слънчогледите. Мълчат опустелите мегдани! В кладенците им падат простреляните птици. Над тях небето е огромна бистра бленда, върху която откриваме следи от птиците загинали. Войната в южните предели на Отечеството под кичура, покрил половината чело на Поета, порцеланово око загнезди. Веднъж в музея в тази сфера като във вселена се изгубих. Отвътре гледах посетителите, които дълго в капката се взираха. Те търсеха, извлечена от времето, голямата болка, огнени Поете! И вместо в корава пръст върху меко кадифе почиваше единственото доказателство за ямата край София, в която твоят череп, от шрапнел целунат, в упор земята е повдигал и търсел своите небесни мостове.

В края на този оптимистичен реквием за теб, Поете, всеки твой истински поклонник и верен приятел ще открие голямата истина: Ти си в поемата "Септември" и "Септември" е в тебе.

Много често се кълнем в Бога, сякаш сме забравили, че Христос и апостолите са били "око в око с живота", както пишеш в една от твоите най-тревожни статии в списание "Пламък".

Днес България простенва от друга развихрила се "корона". Своето велико перо в мастилницата потопи и на измъчения български народ вдъхни оптимистична вяра.

Спокойно, прогледнали Човеци, животът е в реката на живота!? Утре отново ще бъде хубаво и светло...

Ако трябва, моят окървавен май ще превърнем в победил Септември!

Пламъкът в писалката е изтичане на чувства и прозрения върху белия, от живота на гората извлечен лист. Но как така се получава, че точните и остри думи са причината да влезеш в мерника, прикрит зад ъгъла.

Там, някъде край Халите, поемата на месеца Септември ти кръщаваш. За да тръгнеш после по твоите небесни мостове - без въжета и лостове... Творчество е пророчество!