"Този живот..." продължава в многоточието

Тоня КЛИСУРОВА

В ръцете си държа юбилейния том с избрани стихове на Таньо Клисуров, озаглавен "Този живот...". Трябваше да се появи на бял свят по-рано, в навечерието на неговия рожден ден - 23 май. Но той не го дочака... И отлетя натам, където се събират душите на поетите. Не успя да се порадва на тази своя рожба. Наричам я така, защото самият той така определя стихотворенията си и даже в едно от тях казва, "че ги обича тъй, както обича своите деца".
Подборът на стиховете от неговата първа младежка стихосбирка "Южна гара" до последната му изключително социална и гърчеща се от болестните симптоми на времето и обществото ни книга "Душа, съветник мой попътен", е направен от мен - неговата дъщеря. Четиринайсет раздела, озаглавени с имената на стихосбирките на поета, представят творбите му от най-ранна младост до зрелите му години. А разлистването на книгата "Този живот..." е като романтично пътуване с влак, през чийто прозорец се сменят картини, сезони, политически обстановки, настроения и хора. И ако само един от тези пейзажи бъде изваден от общата картина, тя не би имала вече същото внушение.
Какво да кажа за поезията в книгата "Този живот..."? Тя започва още от заглавието й, от многоточието в него. Защото този наш живот не се заключва в рамката на раждането и умирането. Той е всичко онова, което се случва в този различен за всеки по дължина интервал, в многобройните прости човешки неща, в многоточията, които ние сами слагаме.
Десетки пъти Таньо Клисуров е определян като поет на делника, остросоциален или пък като нежен лирик, верен в любовната си поезия и в живота на своята муза и любима жена - Мария, но във всички случаи улавящ и напипващ пулса на времето. Всички тези неща са верни, разбира се, за неговата поезия и можем да намерим десетки доказателства за това сред стиховете му. Но! Безспорно той е бил и винаги ще бъде поетът на ЧОВЕКА. Защото всички негови стихотворения разказват човешки истории. На хората от квартала, от улицата, от съседния апартамент, на сънародниците ни тук или отвъд граница... И когато държа в ръцете си неговата книга, сякаш чувам техните гласове измежду кориците й. Стоновете на болния от рак съсед или кавгата между съпрузите, която избухва "в семейните им кухни в един вечерен и уютен час", плача на стареца, изпратен в старчески дом от тримата си синове, мълчаливо чакащата отново своя поробител България, децата на която растат далеч, пребитите заради нищожните си пенсии старци в едно забравено дори от Бога българско село. И накрая сякаш сам виждаш бледото си отражение в стъклото на нощната аптека.
Не е ли едно от най-великите дела всъщност това? Човекът да се посвети на човека, се питам? Не се ли случва точно това с автора, когато напише своята творба и я даде на хората? И аз лично вярвам, че "чудото на Таньо Клисуров", както го беше нарекъл Петър Драгиев, се състои точно в това. Не просто да изплетеш нишката от красиви думи, а да кажеш истини до болка познати, сред които всеки да разпознае своята истина. Всеки да открие, че този живот е неговият живот, и да сложи своето многоточие.